Рязкото нарастване на заплатите в публичния сектор се дължи основно на механизма, който обвързва възнагражденията в държавната администрация със средната и минималната работна заплата.
Това ускорено увеличение вече изпреварва значително темповете в частния сектор и поражда все по-изразени икономически дисбаланси.
Заместник-председателят на БСК Мария Минчева подчертава пред tribune: „Частният, а не общественият сектор генерира приходи. Затова е проблем, че възнагражденията в публичния изпреварват тези в частния сектор“.
Според нея механичното обвързване на минималната заплата със средната води до автоматично надуване на доходите, без да има реално подобрение в производителността.
Минчева допълва, че именно тази разлика поставя бизнеса в затруднено положение — докато компаниите не успяват да компенсират ръста на разходите, администрацията получава индексирани възнаграждения. Въпреки последователното увеличаване на заплатите, в някои ведомства все още има недостиг на кадри, като например в Изпълнителната агенция „Околна среда“ и в Главната инспекция по труда, където натоварването е голямо, а възнагражденията остават сравнително по-ниски.
Регионалният аспект на проблема е още по-изразен. Старши икономистът от ИПИ Адриан Николов обяснява:
„В малките общини публичният сектор вече генерира 70–80% от заетостта. Там заплатите в администрацията са по-високи от тези в частния сектор — и то от години.“
По думите му това води до негативен подбор: по-квалифицираните предпочитат сигурното заплащане в администрацията, а частният сектор остава с ограничен избор на специалисти.
Експертът по управление на инвестиции Пламен Иванов описва ситуацията като „бюджета на послушния избирател“ и предупреждава за голям бюджетен дефицит през следващата година, докато същевременно в администрацията продължават да се изплащат бонуси. Той дава пример:„В Агенцията за инвестиции има сериозни премии при положение, че чуждите инвестиции са в спад, а износът намалява с 4,8%. Това е кощунство.“
Иванов смята, че страната постепенно губи конкурентни позиции — чужди инвеститори се оттеглят, а български компании изнасят дейността си в други държави.
Николов поставя акцент и върху контраста между заплащане и производителност:
„Разликата в приходите между отделните региони е около 8 пъти, докато в други страни — 4–5 пъти. При заплатите разликата е два пъти, но при производителността – над пет.“
БСК предлага конкретна мярка за овладяване на разходите — премахване на незаетите щатове в администрацията.
Мария Минчева уточнява: „Над 5000 незаети позиции се бюджетират всяка година. От тях се раздават бонусите“.
В крайна сметка въпросът за доходите в държавния сектор се очертава като централна тема за финансовата стабилност, конкурентоспособността на икономиката и равновесието между публична и частна заетост.
