Насилието над най-уязвимите хора в България – възрастни, тежко болни и деца с увреждания – не е новина. То се превръща в такава само когато случаите излязат извън контрол и попаднат в светлината на прожекторите, както при скандалите с дома за възрастни хора в село Ягода или онзи за деца с увреждания в Могилино, заснет в шокиращия филм на BBC преди близо две десетилетия.
Разликата между двете трагедии е 20 години. Всичко останало – подходът на институциите, безразличието, липсата на контрол и адекватна помощ – остава непроменено.
Докато десетки хора излизат на протест в защита на малтретирано животно, случаи като този в Ягода рядко събират гражданско недоволство. Причините са комплексни – от стигмата към възрастните и болните до културни остатъци от едно време, в което „непълноценните“ хора са били скрити от обществото, вместо подкрепени.
„Домовете“ на страха и липсата на избор
Фактът, че десетки хора с деменция и инвалидност са били настанени в обект без лиценз за социална дейност, при условия, които могат да се опишат само като унизителни, не е престъпление по Наказателния кодекс. Законът третира подобни действия като административно нарушение, подлежащо на глоба.
Ако собственикът на обекта в Ягода бъде подведен под отговорност, това ще е възможно единствено при доказани конкретни прояви на насилие – не и за самото съществуване на нелегалния „дом“.
62-годишният Валентин Желев, който стопанисва сградата, твърди, че всички обитатели са били доведени от свои роднини и не носи вина за състоянието им. От bTV цитират и неговото изказване: „На хора с деменция не им се взимат показанията в съда, запомнете го.“ С други думи – хората, заради които обществото би трябвало да се грижи най-много, се превръщат в невидими жертви, които не могат да свидетелстват срещу своите насилници.
Срам и мълчание вместо грижа
В България все още съществува обществено табу върху темата за старостта, инвалидността и грижата за хора с увреждания. Много семейства, изправени пред невъзможността да се справят с грижите за болен родител или дете с диагноза, не получават нито финансова, нито психологическа подкрепа.
Пример за това е и разказът на писателката Мария Пеева (известна и като блогъра Мама Нинджа), която описва личната си битка да се грижи за своите родители с деменция. Първо ги прибира в дома си, после ги мести в апартамент до жилището ѝ, наема гледачи – до момента, в който рискът и изтощението я принуждават да вземе трудното решение да ги настани в дом. И не съжалява – защото там най-накрая получават адекватна грижа.
Пеева припомня и нещо тревожно – дори когато човек иска да направи информиран избор, информацията е оскъдна. Списъците на лицензирани домове са разпръснати по сайтовете на различни агенции и често не съдържат данни за последни проверки, предписания или реално качество на грижите.
Празни институции, пълни дупки в закона
„В България няма адекватни палиативни грижи – това го знае всеки, който се грижи за терминално болен близък, дете с увреждане или човек след тежък инсулт. Те умират в страдание и самота, а семействата им харчат последните си средства за нещо, което би трябвало да е базово право – достойни грижи,“ коментира адвокат Мария Шаркова.
Според нея, както и според бившия социален министър Иванка Шалапатова, контролът върху частните социални услуги е формален. Дори наличието на лиценз невинаги гарантира, че условията са добри – то просто показва, че обектът е преминал през процедура. Какви са резултатите от контрола, има ли предписания, наложени ли са санкции – тази информация е или трудно достъпна, или изобщо не се публикува.
Проблемът не е изолиран – той е системен
Случаят в Ягода не е изключение. Той е поредният симптом на дълбока, хронична криза, в която попадат най-слабите – онези, които не могат да се защитят и нямат глас.
Докато институциите продължават да „се шокират“ при всяко ново разкритие и обещават проверки и законодателни промени, хората на терен – близки, роднини, социални работници – остават сами в борбата с една система, която не работи.
И тази самота продължава да ражда чудовища – в домовете, по нотариалните актове „срещу гледане“, в мълчанието на кварталните подписки срещу социални услуги, и в държавата, която отново закъснява да защити собствените си граждани.
